Манастирът „Свети Йоан Предтеча“ на о-в Свети Иван, Созопол
Средновековният манастир „Свети Йоан Предтеча” е разположен в южната част на едноименния остров, в акваторията на Созополския залив. Първите археологически проучвания се провеждат в периода 1985 – 1994 г. под ръководството на проф. Божидар Димитров и проф. Виолета Димова. През 2008 г. те отново са подновени под ръководството на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов и Цоня Дражева.
Най-ранните археологически артефакти, открити при разкопките на манастира, датират от V век пр. Хр. В края на IV – III век пр. Хр. тази част от острова е преградена със стена, около която са регистрирани основи на сгради, които все още остават непроучени. В резултат на последните археологически открития е формулирана и хипотезата, че на мястото на манастира е съществувал езически храм. Предположението се основава на общата ориентация на античните зидове, фрагмент от декрет, III век пр. Хр., и малък архитектурен детайл с украса „йонийска кима”. През римската епоха островът запазил значението си на основен елемент от пристанищната система на Аполония. Предполага се, че на това място е изграден морски фар, чието изображение е запазено върху автономна бронзова монета на Фаустина Стара от II век. Фарът е имал важно значение за навигацията и корабоплаването по Западния бряг на Понта.
Следващите векове от историята на острова са свързани с християнството. В края на IV – V век е построен първият християнски храм – трикорабна, едноапсидна базилика. От нея е запазена олтарната част и външната стена на северния кораб.
Под олтара на тази църква, през 2010 г., бе открит мраморен реликварий с мощи на светеца-патрон на манастира – първосветител на християнската църква. В непосредствения контекст на реликвария е намерена по-малка кутийка, изработена от варовит пясъчник, върху която е врязан гръцки надпис, описващ събитието по пренасяне на мощите от Тома, който моли Бог да му помогне в неговата мисия. В надписа се споменава и датата 24 юни – „Рождеството на Св. Йоан Кръстител”, когато са положени мощите и храма е осветен.
През VI век раннохристиянската базилика е изцяло преустроена и заменена с по-голяма и представителна трикорабна, триапсидна базилика, чиито руини са запазени до наши дни. Църквата претърпява преустройства през X – XI век. Около храма на площ от 0,5 хектара се развива голям манастирски комплекс, живота в който е възможен благодарение на специално изграден водоизточник (аязмо). През XIII – XVII век базиликата е превърната в гробнична църква – манастирски мартирий. По стените на северния кораб са частично запазени следи от няколко стенописни пласта.
През 1262 г. манастирът е изцяло обновен от византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот. Северно от ранохристиянската базилика е построена нова триконхална църква, която става католикон – главен храм на манастира. В XIII – XIV век манастирът бележи своя втори разцвет. През този период вероятно той получава ставропигия (независимост от местните църковни и светски власти) и царски и патриаршески статут. Светата обител се превръща в предпочитано от константинополските патриарси място за уединение. През 1303 г. в него се оттегля вселенският патриарх Йоан XII Козмас (1294 – 1303), самият той родом от Созопол. Същият е избран от българския цар Светослав Тертер за дипломатически посредник при сключването на българо-визнатийският мирен договор, след битката при Скафида (1304 г.), в която българската войска разгромява армията на Андроник II. Мирът е скрепен с междудинастически брак между българският цар и византийската принцеса Теодора Палеологина, внучка на императора.
Две императорски грамоти (от 1363 и 1437 г.) и десет патриаршески грамоти (съставени между 1482 и 1626 г.) потвърждават привилегиите на островния манастир „Свети Йоан Продором” като царски и патриаршески манастир и го представят като един от най-богатите и влиятелни черноморски манастири. Преживял разрухата на османското нашествие и завладяване на българските земи манастирът продължава съществуването си до 1629 г., когато е разрушен е от османските турци, тъй като е служил за убежище на пирати-казаци. Монасите се преместват на о-в Халки до Константинопол, като съхраняват значителна част от манастирската библиотека и църковна утвар. До днес са запазени 60 ръкописа, които датират между XII и средата на XV век, част от тях се съхраняват във Вселенската патриаршеска библиотека, Ватикана и Кралската библиотека на Швеция. Те представят манастира като един от най-важните средновековни интелектуални и религиозни центрове по българското Черноморие.
От последния период на съществуване на манастира са запазени останките на монашеските килии, ограничаващи дворното пространство от север и изток, игуменарница, магерница и скрипторий.
