Аполония Понтийска – градът в спиралата на вечността
Аполония Понтийска е най-стария град в България, основан от милетски преселници около 610 г. пр. Хр. Наречен е „Аполония” в чест на древногръцкия бог Аполон – покровител на слънцето, светлината и изкуствата. За основател на града древните летописци сочат прочутият елински натурфилософ и прозаик Анаксимандър. Още в първите векове на съществуването си полисът (град-държава) бележи забележителен разцвет – сече собствени монети и контролира обширна територия по крайбрежието от Анхиало (дн. Поморие) на север, на юг до Тиниада (дн. Инеада – Турция). Върху аполонийските монети от края на V-II век пр. Хр. неотменен символ е котвата – легитимиращ Аполония Понтийска пред античния свят.
Аполония се утвърждава като първостепенен посредник в търговията между Древна Тракия и Елада. Основен източник на неговите богатства са рудните залежи на Странджа, естествено защитените пристанища и солниците на Анхиало. В периода VI – IV век пр. Хр. Аполония е класически добре благоустроен градски център с монументални обществени сгради, защитен със здрави крепостни стени. Тук са издигнати храмове на Зевс, Дионис, Посейдон, Гея Хтония, Афродита Сирийска, Хеката и др. Античните летописци споменават храма на бога покровител на града – Аполон Лечител, украсен с колосална, висока 13 м., бронзова статуя на стойност 500 таланта злато, изработена от прочутия елински скулптор Каламис. Това уникално произведение на изкуството, което силно впечатлявало древните, е без аналог в периферните на Древна Елада земи. От края на периода, градът е известен с името Аполония Магна (Велика) – признание на неговия блясък, могъщество и богатство.
През елинистическата епоха градът устоява на македонската инвазия по времето на Филип II, Александър Велики и Лизимах, като запазва своята самостоятелност. В края на III – началото на II век пр. Хр. Аполония води успешна война за анхиалските солници с вечния си съперник – дорийската Месембрия (дн. Несебър). В тази война, въпреки първоначалния неуспех, аполонийците наделяват с помощта на съюзния флот на Истрия (античен град на устието на Дунав, дн. Румъния).
Краят на политическия и икономически възход на града е белязан с римската експанзия в Тракия. През 72 г. пр. Хр. Аполония е завладяна, разграбена и опожарена от легионите на Марк Лукул. Победителите отнасят в Рим прочутата статуя на бог Аполон и в качеството ѝ на най-ценен военен трофей я поставят на хълма Капитолий. След обявяването на Тракия за римска провинция през 45 г., Аполония продължава да съществува като важен пристанищен център, но никога не достига предишната слава и богатство.
Близостта на града до източните римски провинции благоприятства ранното разпространение на християнските идеи, свързано с евангелизаторската мисия на Свети Андрей Първозвани по бреговете на Западното Черноморие. През 170 г. църковният историк Евсебий споменава Елий Публий, като епископ на Аполония и Деултум (дн. Дебелт), което свидетелства за наличие и висока степен на организация на местна християнска общност. След приемането на християнството за официална религия в Римската империя през IV век градът е наречен Созополис – град на спасението.
СОЗОПОЛИС – ГРАДЪТ НА СПАСЕНИЕТО
През втората половина на IV – V век градът придобива облика и значението на важен административен и епископски център. Изградени са множество нови християнски храмове. Положени са основите на манастира на о-в „Свети Иван”, в които са поставени мощите на Свети Йоан Предтеча и Кръстител.
За защита от варварските нашествия през V – VI век, Созопол е укрепен със сложна система от фортификационни съоръжения (двустепенни крепостни стени и кули). Основите им, запазени в руини, днес могат да се видят в южната и югоизточна част на Созополския полуостров. Крепостта е от стратегическо значение за корабоплаването по Западното Черноморие и защита на подстъпите към столицата на Византийската империя.
В 513 г. Созопол е споменат във връзка с бунта на Виталиан – военен управител на Тракия срещу император Анастасий I, който завършва с неуспех.
След създаването на Българската държава през 681 г. черноморските градове, в това число и Созопол, остават в границите на Византийската империя. През 812 г. градът е превзет от войските на хан Крум и за първи път включен в пределите на Средновековна България. Разположен на границата между двете велики империи, България и Византия, през следващите векове, Созопол периодично преминава от българска във византийска власт.
През XI – XIV век значението на града като търговски, религиозен и културен център нараства. Византийските хронисти споменават Созопол, като богат „многолюден” и гъсто населен град. Построени са много църкви и манастири, сред които най-известни са манастирите „Свети Йоан Продромос”, „Св. св. Кирик и Юлита” на едноименните острови, градските манастири „Света Богородица”, „Свети Атанасий”, „Свети Николай Чудотворец” и „Свети Апостоли”.
През 1352 г. и 1366 г. Созопол е завладян и ограбен от генуезците и рицарите на Амадей Савойски. Средновековният Созопол бележи културен и икономически подем по време на управлението на българските владетели Тодор Светослав (1300-1322 г.) и Иван Александър (1331-1371 г.).
След завладяването на Средновековна България от османските турци (1393 – 1396 г.) под властта на исляма, през 1453 г., падат черноморските градове в това число и Созопол. Настъпва период на петвековно турско робство, белязан от жестока религиозна, икономическа и културна дискриминация на християнското население. Разрушение са великолепните църкви и обществени сгради. Настъпва икономически упадък и демографски срив. Созопол се превръща в малко рибарско селище.
През Руско-турската война от 1828 – 1829 г., Созопол за кратко е освободен и превърнат в база на руския флот. Созополчани, под ръководството на Вълчан войвода и Стоян Мавродинов, сформират опълчение и правят безуспешен опит за въстание против турците в Странджа. След Одринския мирен договор, и оттеглянето на руската армия, голяма част от християнското население в града и региона емигрира в Молдова, Бесарабия и Керченския полуостров. Краят на османското владичество за България и българите настъпва с Руско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. На 10 януари 1878 г. ескадрон под командването на генерал Лермонтов (родственик на великия руски поет) възвестява свободата за созополчани.
След Берлинския конгрес от 1879 г., борбата за освобождението на Странджа продължава. Созополчани активно участват в Преображенското въстание от 1903 г., като важна роля в битката за свобода има войводата Яни Попов.
Съвременен туристически град, Созопол очарова с уникално съчетание на природни забележителности, древна история и старинна архитектура. Очарованието на хилядолетния град и романтиката на южното море, създават неповторима артистична атмосфера. Созопол ревниво пази и развива хилядолетните си културни традиции, орисан да остане завинаги „Вечният град на България”.
